за моя секс, суинг, тройки, групи и всичко забавно, което правя…

Sleepless in Paris

секс, sex, възбуда, страст, копнеж, желание, чукане, ебане, Париж

Париж, секс...

Излитам, заредена с умерени очаквания – рецепта за хубав спомен, казват…

Париж, секс, любов… Толкова хубаво!!!

***

Виждам го на живо за пръв път. Чака на изхода на терминал 2B. Висок е колкото мен – това ме смущава леко, но махам с ръка – други неща са по-важни…

Устремявам се към него и го прегръщам. Притискам го така, сякаш е братът, за когото наскоро съм разбрала и когото съм чакала през целия си съзнателен живот.

Той като че ли е изненадан от порива ми, но отвръща с желание. Тръгваме, хванати за ръка – той дърпа куфара, аз припкам весело край него – кой каза, че Париж е толкова различен?! Различно е само летището – като огромна пещера с професионално осветени прекършени сталактити високо на тавана. Но само като вдигнеш поглед нагоре – меки, топли тонове… прегръщат ме. Споделям с него – не зная дали разбира за какво говоря… просто споделям.

Gare du Nord е спокойна, качваме се на чакащия влак и минута по-късно потегляме за големия град.

Влакът се поклаща приятно, той седи срещу мен, говорим нещо… Разказвам му за веселите боклуци край пистата на Шарл де Гол – хартийките и найлончетата, така родно звучащи…Говоря му за времето там и тук, за по нашенски изглеждащия пейзаж, сред който се носим в момента…

Той промълвява: „Още не мога да повярвам, че дойде…”.

От влака – в метрото… Кой каза, че Париж е различен? Трудно ми е да изброя националностите и разновидностите, заобикалящи ни тук! Лилаво-черни, шоколадово-черни, млечношоколадово-черни, араби, японци, китайци,… даже индианец с почти бяла жена минава край нас. Бяло-русите с бледосини очи светят сред множеството, но все пак ги има.

Не се вписвам в никоя група. Толкова много са… Усещам себе си ясно и все пак претопена. Уютно. По-добре ми е тук…

Гледам, поглъщам: звуци, светлини, жестове, погледи…

Постепенно възприемам съществата наоколо по дарвиновски – с детайлизиран изследователски подход. Сравнявам ширината на ноздрите на по-тъмните и по-светлите негри, вглеждам се в основата на скалпа на седящата по диагонал мулатка,… всъщност чернокожи са поне половината от присъстващите…

Процесът бива прекъснат от подръпване на ръката ми като знак за слизане.

Нямам спомен дали се прехвърляме на друга линия, но в един момент се озоваваме на оживен булевард с триумфална арка по средата на кръстовището. Малко съм объркана – от снимки си спомням, че е в друго обкръжение Триумфалната арка… Той обяснява, че в Париж арките са много…

Държи ме за ръка, а аз се озъртам като малко детенце, попаднало в нов магазин за играчки. Питам, разпитвам, искам да знам. Въпросите ми се прескачат, а той не може да смогне…
Давам му почивка, защото вече сме пред хотела – оказва се съвсем близо до метростанцията, а толкова много видях…

В хотелчето всичко е миниатюрно – асансьорът е за двама с не повече от куфар (като нас). Коридорите са изпитание за разминаващите се. Стаичката блести с голямото си легло и френския (какъв друг) прозорец към улицата. В банята се мъдри проформа тясна вана, но иначе помещението става за двама – едновременно миещи зъбите си, да речем.

Леглото червенее с покривалото си и силно дразни периферното ми зрение, докато разопаковам багажа. Пипам чаршафите – проверявам дали ще се чувствам добре в тях. Успокоява ме мекотата им, липсата на изкуственост.

И двамата сме изгладнели достатъчно, че да нямаме претенции къде ще се нахраним. Хапваме набързо в турски ресторант – един от многото в центъра – и поемаме по набелязания маршрут. Вече е 14 часа.

Пак с метрото и пак същата шарена смесица. Всички бързат. Който се бави бива побутван или направо блъскан.

Прави сме до вратата на влака, когато машината изненадващо ни разклаща напред-назад – падам върху него. За пръв път след прегръдката на летището съм толкова близо до тялото му. Така оставам. Ръцете ми се плъзват около кръста му, а неговите – през моя. Пътуваме дълго… не се удържам и внимателно, бавно го хващам за стегнатите части отзад. Лицето ми е почти прилепено до неговото – буза о буза. Движенията на влака заместват нашите – улесняват ги, насочват ги. Усещам напрежение в слабините…

Станция Trocadero. Излизаме на едноименния площад – снимки,… продължаваме към заветната Айфелова кула.

За пръв път я виждам на живо и примирам…

Никога, ама никога не е била толкова голяма в представите ми! Сякаш е нараствала през цялото време, докато я зърна… А я виждам от началото на площада – над половин километър!

Търпението ми е изчерпано! Искам на кулата! По-бързо снимките… по-бързо да ходим, можеш ли да подтичваш? Да, ти си я виждал в продължение на 7 години… забравям, но моля те, направи го заради мен…
Правиш го… харесваш ми!

Усещането за неестествено гигантско се запазва и под самата кула, където са дългите, причудливо извиващи се, с губещ се край опашки от хора, чакащи чинно за билетчета – за да се изкачат пеша или издигнат с асансьор до първия или втория етаж, или до върха.

Чакаме половин час и се отказваме – денят отминава, а аз имам да видя толкова неща… даже представа нямам!

Откъсваме се от кулата. С надежда се смъкваме до корабчетата, поглъщащи тълпите туристи на брега на Сена… Отвращава ме идеята за организиран туризъм и бързо се отправяме по нашия си маршрут – край Сена.

Завалява ситно. Бодро вървим под цъфналите кестени и се спираме за снимки тук-там.
Ах, ако бях в метрото сега – как щях да вдишвам аромата на безбройните дървета край реката? Аромата на дъжда… Всъщност, наистина вали! А аз се смея – студено ми е, но се усмихвам неспирно…

Дърпам го за ръка да побърза – виждам всичко наоколо като на fast forward: различно нашарените гълъби, розовите цветове на всеки втори кестен, здраво стъпилите на земята здания, които се редят плавно край нас благодарение на бързия ни ход… Виждам профучаващия с нервно прозвъняване велосипедист, далечните позлатени статуи върху мостовете на Сена, мъжът с кученцето, шарещо припряно из тревата до алеята…

Отскачаме през мостове до отсрещния бряг на реката и пак се връщаме – от страната на Лувъра като че ли е по-приятно. Поглеждаме го отдалече и решаваме на другия ден задължително да се отбием.

След огромния дворец, надолу по Сена все още не се вижда Нотр Дам – крайната спирка за този ден. Защото краката ни вече сами ходят – не усещаме връзката с тях.

Спираме, питаме жена на спирката до Grand Palais накъде да поемем точно, а тя удивено вдига вежди – пеша до Нотр Дам?!

След час весело моткане под дъжда и стриктно придържащи се към Сена, сме пред катедралата. Снимки вън, вътре, не съм особено впечатлена – не помня да съм била развълнувана от храм.

Прибираме се с метрото и си давам сметка, че уморителното безгрижно припкане под дъжда ми е дало повече от Айфеловата кула и Нотр Дам заедно.

***

Под душа съм. Току-що успяла да настроя температурата на водата започвам да мия тялото си, когато ме връхлита усещането за предначертаност: аз се изкъпвам, после той, седим, гледаме се притеснено и не знаем откъде да започнем…

Спонтанно извиквам името му – той се отзовава веднага. Моля го да ми измие гърба. С уговорката само това да бъде…

След трийсет секунди влиза в банята, отмества завесата на ваната и пристъпва зад мен. Осъзнавам, че е гол, а смятах, че няма да има смелостта…

Осведомява ме, че е гол, но аз не се обръщам – стоя с гръб към него и очаквам…

И отново осъзнаване – той е на поне 20 сантиметра от мен, а ниско долу, част от него опира в мен все по-категорично…

***

Светкавично, пронизващо кратко, а колко треперя… Протягам мокра ръка към красиво оформените му гърди, слизам с пръст по изваяните мускули на корема и виждам само едно: как отново е в мен… Сигурна съм, че след минути ще се случи и ще е също толкова замайващо, но за дълго…

Пъхам се под завивката, а той идва след мен и силните му ръце ме обгръщат, отново е възбуден. Заплашва ме, че този път ще е много, много дълго. Блажена усмивка на лицето ми…

Започваме, спираме, продължаваме, не бързаме. До сутринта 3 пъти – 3 дълги, кратки, буйни, нежни, болезнени, страстни пъти…

Спя неспокойно и кратко. Развиделява се, пробуждам се, искам още сън, опитвам се да го открадна, а той е усмихнат и нежен – и пак…

В някакъв момент се сещаме за понятието време и за безкрайната му ограниченост в нашия случай, изскачаме навън и се впускаме в живия поток по улици, метро, молове (по принуда – за нови обувки, които да не ми правят рани), интересни места – известни и по-малко.

Той винаги ме държи за ръка. Прегръща ме.

Метрото отново приютява нашата близост.

Париж е благосклонен. Раздава хубавото си време, приятелска атмосфера, държи ни в горещи обятия, за да не искаме да свърши никога този ден…

Sacre Coeur – полянките пред храма са последният пристан за нас. Така чувствам.

Не ми се тръгва.

Дръж ме в прегръдките си. Тревата е влажна от снощния дъжд, но е топла, земята иска да усеща телата ни. Гледката на града в краката ни не ме вълнува. Вдишвам дълбоко…

Какво следва? Метрото, хотелът…
А! Леглото – да, хайде да тръгваме, щом така или иначе не можем да останем повече…
Леглото е още едно хубаво място в Париж!

Секс с надежда, с бързо опознаване, приятелски, откровен…

„Ще ме обикнеш ли” – чета в очите му.

2 коментара Получавайте известия за коментарите


  1. Анонимен

    super

    авг. 16, 2010 @ 16:25


  2. Четиво

    Лаконично, Анонимен, но пък изчерпателно:)

    Поздравления!

    авг. 26, 2010 @ 12:19

Отговор