От този момент започнах да се оглеждам за нови хоризонти…

Заживях със съзнанието на развързан полудив звяр. Съжителството ни беше проформа за мен – мислех, че и за него също…

Още повече по-късно самият той (едва ли по невнимание) допусна да видя сайтовете, в които рови, и кореспонденцията му с разни жени – предимно чужденки.

Потрих ръце с доволство, защото вече нямах морални спънки да правя същото. Гмурнах се с наслада, ненаситно, задъхано.

Срещи, заведения, очаквания.

Не става, не става, не става – заредиха се кандидати със сериозни липси:

1. Прекалено похотлив и безинтересен в разговор скорпион…

2. Приятно говорещ, симпатичен, със задоволително финансово състояние и възраст, обричаща ни на вечно разминаване…

3. Млад, свеж, романтичен, искащ деца и жена, стюард…

Разнообразие от темпераменти, въжделения, социални статуси, излъчвания…

Уморих се.

Цял месец почивка.

Когато отново се захванах с търсене, ограничих срещите до 3 за месец и половина. Единият отпадна – прекалено едър и нахакан, пък и намеренията му бяха по-скоро плътски…

Нямах нужда от спонсориране…

Втората среща прерасна в редовни виждания, освновно по ресторанти в Драгалевци. Изкарахме един твърде подранил Свети Валентин в едноименен ресторант. Човекът държеше ръката ми неспирно и гледаше премрежено в моите очи – сякаш търсеше потвърждение, че ще бъда вечно негова…

Жена му и новороденото им дете отсъстваха от мислите му, докато беше с мен.

Не спах с него.

Отклонявах плахите му опити да подеме офанзива в тази посока.

Той беше послушен…

Но не беше достатъчен да спра търсенето.

Попадах на всякакви – воайори, ексхибиционисти, надценяващи се интелектуалци, простодушни мераклии…

Не зная как в тази безперспективна бъркотия, след 3-4 реплики сумарно, реших да изляза с третия.

***

Уговорката е за 19 часа, а аз съм там и е 18,20. Едва намирам място да паркирам до любимия ми пъб – сигурно защото винаги държа да е колкото може по-близо до входа…

Добре, че има отворен магазин за дрехи. Не харесвам блузата си и с удоволствие я сменям с нова, не особено забележителна дреха.

Има леко притеснение в тромаво движещото се време.

Писмата му бяха като вулкан в почивка – изобилие от овладяна самоувереност и енергия. Снимките показваха стройно тяло, сини очи, светъл мъж. Не красив. Очарователен – би могло, ако го затвърдеше с поведение.

Беше наблегнал на материалното си състояние, хубавата позиция във фирмата. Личеше, че иска да подчертае пъргавата си мисъл и образованието, прекрасната партия, която представлява за всяка разумна жена.

Комбинация с потенциал за голям взрив…

Сигурно затова ритъмът на сърцето ми е малко по-нервен. Поглеждам часовника прекалено често. Влизам в колата, постоявам, излизам, пак влизам…

Точно в 19 часа – едва дочакала – прекрачвам прага на пъба. Вътре е почти празно – средата на седмицата е. Обхождам покрай бара чак до най-закътаното местенце. Няма го. Няма човек, приличащ на този, когото очаквам.

Мярка ми се, че може и тенекия да ми е вързана, но поглеждам големия часовник на бара – 3 минути не са чак толкова голямо закъснение. И все пак – как си позволява!

Връщам се бавно край бара с намерение да изляза на въздух, да почакам още пет минути и да изчезна, без да му дам възможност да повторен контакт.

Той е на входа. Среднодълго тъмно палто. Наистина е висок. И светъл. Приближава ме бързо. Неусетно и аз се устремявам към него. Стискаме ръце. Усмихваме се.

Боже, какъв тембър!

Избираме маса за двама близо до входа.

Поръчваме Бейлис. Не откъсва поглед от мен. Вероятно и аз създавам същото впечатление.

Старае се да изглежда спокоен и непринуден. Но ръцете издават. Тормози, приборите, салфетките. Овладява движенията си на моменти, но после отново забравя и нещо, напомнящо вълнение, избива на повърхността.

Не се стремя да му се харесам. Прекалено е самоуверен.

Просто съм честна: „Търся си мъж. Не обичам да домакинствам.”

Как ли се връзва това с нагласата му да ме прекара няколко пъти и да продължи по пътя си?